Календарът на съдебната власт изглежда отново показва 2012 г. и Висшият съдебен съвет (ВСС) отново налага наказание на съдия Мирослава Тодорова, което и по своята извънредна строгост (сравнено с наказанията в други казуси) и по очевидната си незаконност (то е за нарушения, давността за които е изтекла и за които вече е налагана санкция) може да бъде окачествено само като саморазправа в рамките на борбата за контрол върху съда. А уж Цветан Цветанов вече не е министър, уж всеки момент правосъдието над него ще възтържествува, уж дори Европейската комисия в доклада си от януари констатира, че "през втората половина на 2013 г. нямаше преки атаки на изпълнителната върху съдебната власт." И все пак, още в следващото изречение ЕК бърза да отбележи, че "въпреки това... все още е налице безпокойство относно независимостта на съдебната власт в България".
Парадоксът е само на повърхността
Случващото се идва да ни напомни, че проблемите са с много дълбок корен и понятия като "политически натиск" от "изпълнителната власт", макар и удобни за обясняване на случващото се за външните наблюдатели, често ни изневеряват. Защото нито действията на Цветанов преди, нито това, което се случва сега, имат нещо общо с понятието за политика и изпълнителна власт в модерната публична сфера. Става дума за различни прояви на утвърдилия се модел на властване, при който кланове и корупционни мрежи, понякога гримирани като политически партии, се борят за овладяване на различни властови "рубежи" и "капии", за да извличат с тяхна помощ съответните икономически ренти, които отново да влагат в укрепването на своите позиции. В този модел, както е нормално за една домодерна властова конструкция, центровете на реална власт се сменят доста безразборно според това кой в даден момент има надмощие и как упражнява своя контрол.
Съдебната власт е от първостепенна важност за просъществуването на този модел. Опитните играчи знаят, че докато (пре)разпределят влиянието си в правосъдието, трябва да спазват определена "култура на консенсуса", при която всичко е въпрос на пазарлък,
съдебната номенклатура ще обслужи всеки, който е "на власт",
и няма да причини нищо излишно на тези, които са в слаба позиция, срещу което ще има свободата на своите игри, а всички заедно ще внимават да не клатят лодката.
В това, което се случва на Цветан Цветанов, сигурно има и елемент на отмъщение за неговата груба парвенющина в опитите да изгради свой собствен укрепен периметър. Заради неудържимите му плонжове по сцената твърде много от тайните на Темида станаха видими. Когато управляващите днес говорят за възстановяване на "държавността", те в много отношения имат предвид връщането към обичайните правила на играта - преди флашките, интервютата със саморазобличаващи излияния относно съда и пр. С деликатната задача на тази реставрация беше натоварен главният прокурор.
Но това изглежда се оказва невъзможно по редица причини, свързани с гражданската активизация, икономическата криза, отварянето ни към ЕС, технологичната промяна в медиите, чисто поколенчески фактори, мащабните геополитически размествания около нас, революцията в енергийната политикономия и т.н. Реставраторският проект, около който беше скалъпена сегашната коалиция, се проваля, всички са заети с единичното си оцеляване, правителството е слабо и не знае кога някой от играчите ще натрупа достатъчно сили или отчаяние, за да го свали. Нещо повече - у нас тече тектонично разместване на дълбоки властови пластове, чиито ефекти предстои да стават видими в следващите години.
В тази ситуация Цацаров получава голяма свобода на действие. Нещо повече,
прокуратурата влиза в ролята на гарант за безкръвност
на протичащата трансформация. В края на 90-те сегашният ни олигархичен кастинг беше формиран чрез вълна от поръчкови убийства. Начело с човек със здрав смисъл, който разбира накъде духа вятърът и акуратно изпълнява задълженията си на брокер, държавното обвинение днес е алтернативно на уличните престрелки средство за разрешаване на спорове. То предлага богата гама от форми на натиск, които могат да се градират, насочват към ювелирно избрани точки (конкретни бизнес интереси, членове на семейството) и комбинират с насрещни такива като така съответните двубои и противостояния се решават по безкръвен начин и с приличие. А това, че накрая от съответните наказателни производства не е излязло нищо, остава отвъд вниманието на общественото мнение, медиите и дори ЕК.
В тези бурни времена съдебната власт е остров на стабилност, а 7-годишният мандат на главния прокурор му гарантира, че той ще остане след мнозинството от боричкащите се за оцеляването си политици и магнати. И сега планомерно гради своя империум в съдебната система. В прокуратурата неговата власт вероятно е напълно утвърдена след поредицата от византийски ходове и чистки, които кулминираха в демонстрацията на сила срещу някога влиятелния Камен Ситнилски. Но най-важното - вече и с невъоръжено око е видно овладяването на ВСС от главния прокурор. То е безпрецедентно дори за нашата история и все повече придобива характеристиките на нова криза в съдебната власт.
На този фон е ясно и къде е проблемът със Съюза на съдиите (ССБ). За всичките години на съществуването си, независимо кой го председателства и кои са премиерът, главният прокурор, членовете на ВСС,
съюзът е последователна опозиция на описания модел
Той е заплаха както за новия господар на ВСС, така и за цялостната функция, която е отредена на съдебната система в текущата трансформация на олигархичното управление.
От години ССБ и неговите съюзници са формулирали и отстояват един пакет от необходими реформи. Очевидно е, че настояването за разделяне на ВСС така, че прокурорите да не могат да участват във взимане на решенията относно съдиите, би било особено вредно за сегашния режим на пълна подчиненост на съвета и всички важни решения по отношение на съдилищата, на главния прокурор. По същия начин стоят нещата с борбата на ръководни позиции да се назначават само уважавани професионалисти с доказана независимост. Тя минава както през искането за адекватни правила, така и през неуморното реагиране, когато те биват нарушавани. В това отношение непосредствено е заплашена възможността да бъдат инсталирани "правилни" председатели в над сто съдилища, чието назначаване предстои в следващите месеци. Тези постове са ключови за възможностите за оказване на йерархичен натиск и просъществуването на корупционните лобита. В най-голяма степен това важи за Софийския апелативен съд, за който също предстои избор.
Още по-важен ще бъде изборът за председател на Върховния касационен съд. Предишни негови ръководители бяха ефективен контрапункт на опитите за овладяване на съдебната власт от главния прокурор. Съдийското съсловие пази спомена за съдия Румен Янков, който със своя авторитет задаваше пример за така необходимия манталитет на независимост и професионализъм.
Освен конкретните реформи, за които настоява ССБ, неговата роля е много по-важна именно в култивирането на промяна в микроклимата на съдийската гилдия.
Днешната корупция на съда и неговото поставяне под олигархично влияние
има своите конкретни механизми, зависещи от определени структурни положения и практики. Тяхното модифициране с една или друга реформа ще бъде важна краткосрочна стъпка за затрудняване на корупцията. При това дългосрочната промяна е манталитетна. Наличието на съдии, които не се страхуват да се противопоставят на статуквото, които имат смелостта да поставят конкретни диагнози за проблемите и опитват да градят нова атмосфера в съсловието си, е най-добрата надежда съдът да бъде гарантирано независим. И точно по тази причина ССБ продължава да бъде камък в обувката на ВСС.
Колкото до ролята на правителството - влияние може да се оказва и чрез бездействие. Като игнорира призивите за разделяне на ВСС, управлението става мълчалив помагач за установяването на новата кризисна ситуация в съдебната власт: нейното все по-пълно подчиняване на главния прокурор в противоречие с духа на конституцията.
Като игнорира призивите за разделяне на ВСС, управлението става мълчалив помагач за установяването на новата кризисна ситуация в съдебната власт.
