препечатка от dnevnik.bg
Иван Георгиев е съдия в Софийския районен съд (Гражданско отделение) и преподавател в Националния институт на правосъдието и в Академията на МВР. Води курсове по граждански процес, мерки за защитата от домашно насилие и съдебни производства с участието на деца.
Завършил е право в Софийския университет "Св. Климент Охридски".
Освен практикуващ юрист Иван Георгиев, въпреки младежката си възраст, е теоретик и просветител – той възстанови "Съдийски вестник", който от 1921 г. е официален орган на Съюза на българските съдии и излиза до 1944 г., автор е на над 100 статии в специализирания печат и е участвал като лектор на много семинари в страната и чужбина.
Активно се занимава с въпросите на детското правосъдие, подчертава необходимостта от специализация на съдиите в тази област.
С разговора със съдия Георгиев "Дневник" продължава поредицата си интервюта по проблемите на съдебната система и нуждата от реформа.
Какво означава да сте съдия в най-големия районен съд в страната? Натовареността ли е белегът, който очертава разликата с другите районни съдилища?
- Наистина, натовареността е един от елементите, които отличават СРС от останалите съдилища в страната. Това налага по-специфична организация на работа, която всеки съдия сам трябва да създаде – например да подбира кои дела да решава приоритетно; по какъв начин да насрочва заседанията си; как да разпредели времето си и т.н.
Отделно от това, много важен момент в работата е създаването на екипен принцип: всеки съдия работи със съдебен секретар и деловодител, като от работата на всички зависи и доброто състояние на състава – броя на решените дела, сроковете за произнасяне и т.н. Няма да е пресилено, ако кажа, че за доброто състояние на един съдебен състав, поне половината от заслугата се дължи на работата на съдебните служители.
Разбира се, на натовареността не бива да се гледа изцяло негативно. Огромният обем от дела представлява и цялото многообразие от житейски казуси, които правото се опитва да регулира. В този смисъл многото работа е и своеобразна школа в професионалната квалификация на съдията.
Какво е Вашето обяснение за ниското обществено доверие в съдебната система?
- За съжаление, много от негативните неща, които се говорят за съдебната система, са верни. Затова и донякъде ниското обществено доверие намира основание дори в самата система.
Масово обаче съдебната система се атакува целенасочено на чисто политическо ниво, за да може върху нея да се упражнява натиск, съответно – да се формират зависимости.
Отделно от това, съдът стои винаги в края на всяко едно мащабно разследване или пък на дългогодишен спор с голям материален интерес. На съдебното решение не се гледа като на акт на справедливост, а като на провал на съответната институция, нелоялност към държавата, изразяваща се в обезсмисляне действията на редица други органи, които може и години наред да са се отчитали като силен политически успех.
- Какво трябва да се направи, за да се промени отношението към съдебната власт?
- За да е ясно каква е ролята на съдебната власт, трябва да бъде зачитана нейната независимост, но сред представителите на изпълнителната власт липсва политическа култура или поне се създава такова впечатление. Трябва да се разбере, че съдът прилага закона въз основа на доказателствата. Не може да се мисли, а и би било крайно опасно, ако съдът се опитва да оправдава обществените очаквания.
Корумпираният магистрат е също толкова опасен колкото и този, който търси обществено и политическо одобрение за работата си. Съдът е арбитър, който трябва да даде безпристрастна оценка на съществуващия конфликт и да го разреши както повелява законът. Но тази оценка зависи само от доказателствата, които се намират в делото и нищо повече.
Струва ми се, че това ниво на обективност може да се демонстрира достатъчно добре и външно, от страна на самите магистрати, за да се разбере от широката общественост каква точно е ролята на съдията, на прокурора и т.н.
- Каква е ролята на Висшия съдебен съвет - по принцип, не само на настоящия ВСС, за състоянието на съдебната система, как оценявате начините за кадрово израстване, както и за санкциониране, които прилага съветът и особено за избора на административните ръководители?
- Ролята на ВСС му е отредена от Конституцията – да назначава, повишава, поощрява и наказва магистратите. Като така, работата на съвета следва да се опира на принципите на последователността и предвидимостта. Решенията следва да се вземат по предварително публично огласени критерии и съобразно установената практика (там, където законът допуска определена свобода на преценката).
Към настоящия момент ВСС е основателно критикуван заради непоследователната си практика при (не)провеждането на конкурси, както и при налагане на дисциплинарни наказания. Напълно основателно, в няколко свои решения, Върховният административен съд подчертава, че Съветът не може да взема различни решения по идентични казуси. Създава се впечатлението за наличие на личен мотив и липса на обективност при преценката.
Що се касае до избора на административни ръководители, законът е предвидил относително успешно, развитието на състезателна процедура, чийто изход следва да бъде назначаването на най-добрия кандидат.
Без да давам оценка на конкретен избор, ще припомня изказването на член на Съвета, според когото процедурата за избор трябва да започне, когато е налице консенсус относно подходящия кандидат.
И понеже ме попитахте за доверието в съдебната система – давам и този конкретен пример: съдия (член на ВСС) обявява публично, че преди да се открие състезателна процедура, журито следва да се е обединило около бъдещия победител! Какво впечатление ще се остави сред обществото (а и сред магистратите)? Имайте предвид също, че в случая ставаше въпрос за избора на председател на Върховния касационен съд...
- Защо се стигна дотук – съдии да пишат многократно писма до ВСС и да поискат оставката на ръководството на СГС, за да се обърне внимание на натрупаните проблеми в този съд?
- Няма нищо страшно в това, в един съд, в процеса на работа, да възникнат проблеми от различно естество. Ролята на председателя е именно такава – да организира изслушването на колегите си, и да вземе решение от организационно естество.
Писмото на съдиите от СГС е още един пример за порочната кадрова практика на ВСС. Проблемите в СГС не са тайна нито за магистрати, нито за адвокати, и те не са натрупани за няколко дни. За тяхното съществуване многократно е уведомявано ръководството на съда, но без резултат. Именно това е и причината тези проблеми да "излязат" от съда и да бъдат поставени пред ВСС – защото ВСС е органът, който носи отговорност за избирането на този административен ръководител.
- Каква е Вашата представа за независим съд и какви промени трябва да се направят – структурни и процесуални, за да бъде гарантирана?
- Проблемите произтичат от незачитането на съществуващите сегашни гаранции в Конституцията и Закона за съдебната власт.
Ще се опитам да дам пример с широко дискутирания проблем за възнагражденията в съдебната система.
Конституцията на САЩ забранява заплатите на съдиите да бъдат намалявани, докато те заемат тази длъжност. Идеята е съдията да е независим дори и в доходите си, които да не са обвързани от конюнктурни обстоятелства – ниво на обществено доверие, разбирателство с изпълнителната власт и т.н.
В нашият закон е предвидена проста формула, която казва, че заплатата на младшия съдия е зависима от заплатата в държавната администрация. Макар разликата в двете разпоредби да е съществена, то идеята е една и съща – никой да не може произволно да определя възнаграждението на магистратите. И това е една от основните гаранции за независимост на съдебната власт.
Щом изчисляването на заплатите е фиксирано в Закона за съдебната власт, значи ВСС имаше право да актуализира заплащането, вместо да се обяснява с финансовия министър?
- ВСС продължително време отказва да вземе решение за актуализиране на възнагражденията, а впоследствие кани министъра на финансите, за да поиска своеобразно "одобрение" на хипотетичните си действия. А те почиват на недвусмислената разпоредба на закона.
Моля коментирайте реакцията на финансовия министър?
- Отново се връщаме на политическата култура – дори и да си представител на изпълнителната власт, трябва да си наясно колко е важна независимостта на съда. Освен че заяви, че не трябва да се спазва законът, министърът откровено постави ултиматум на Съвета, че ще промени разпоредбата.
Още повече, че магистратите имат право на актуализация на възнагражденията си (не на увеличение!), защото заплатите в изпълнителната власт се увеличават – тук не става въпрос за някакво самоволно синдикално хрумване, а за простото спазване на закона.
Но и в този случай ВСС реши, че има неща, които трябва да се поставят пред независимостта на съда.
- Има ли съпротива според Вас срещу промени, които биха осигурили избор на административни ръководители извън схемата "удобен на определн кръг", за да се премине към "удобен за независим съд"?
- Ще започна малко по-отдалеч. Според мен като цяло концепцията за ролята на административните ръководители е изначално сбъркана.
Административният ръководител трябва да е на първо място съдия и едва след това – ръководител.
Съдът не е предприятие, за да има нужда от началник, чиято основна задача да е да разпределя работата. Напротив – в процеса на общата работа, административният ръководител трябва да забелязва къде е възможно да се подобри организацията и да го направи.
Към момента, когато голяма част от председателите на съдилища и прокуратури вършат нетипична за магистратите дейност, те няма как да разрешат типични за магистратите проблеми. И докато това е така, докато има административни ръководители, които не решават дела, формулата "удобен за независим съд" изобщо не може да се поставя.
- От разговорите с редови съдии от различни съдилища добивам впечатление, че случайното разпределение на делата не може да бъде осигурено само от качеството на софтуера, без гаранцията на административните ръководители. Какво е вашето мнение? Във вашия съд има ли проблем със случайното разпределение? Или други проблеми – какви?
- Доколкото административните ръководите са отговорни за разпределението на делата, предполагам, че има и субективен елемент при случайното разпределение. В нашия съд не съм забелязал никакви проблеми с разпределението на делата – напротив – на различните категории дела се поставят различни индекси, което позволява равномерното им разпределение сред колегите.
Проблемите в СРС са по-скоро от битов характер – няма достатъчно място за работа, за подреждане на делата, техниката е изключително остаряла, няколко съдии ползваме един принтер, няма свободни зали за заседания и т.н. Да се надяваме, че с преместването на гражданските отделения в новата сграда, тези проблеми ще се разрешат.
- От какво се страхува един редови съдия, тоест има ли нещо, което му пречи да работи само въз основа на закона, фактите и вътрешното убеждение?
- Вярвам, че всеки, който е станал съдия, се стреми да бъде абсолютно обективен. Затова и съдията не може да си позволи да се страхува – страхът създава зависимост и нарушава баланса на безпристрастност. Единствените ми притеснения винаги са били свързани с това дали ще постановя правилен съдебен акт, но страх не изпитвам.
- Какъв е механизмът, по който един председател на съд може да влияе неправомерно върху съдията?
- Механизмите са много и най-различни: например като му се откаже отпуск, разпределят му се дежурства в почивни дни, преместване на съдията от едно отделение в друго и т.н.
Дали това може да повлияе на самия съдия обаче, е въпрос който зависи от собствения му интегритет (вътрешното усещане за независимост). Ако съдията наистина се повлияе от осъществения спрямо него натиск, това означава, че "нивото" му е същото като на председателя на съда.
- Вие се занимавате с детско правосъдие – защо е необходимо да се развива такъв тип специализация?
- Към момента идеята за т.нар. "детско правосъдие" е по-скоро в зародиш, макар че обективно е налице необходимост от специализация в тази насока.
Практиката както на наказателните, така и на гражданските съдии показва, че все по-често като страна в производствата участват деца. Отделно от това, Законът за закрила на детето предвижда различни задължения за съда, дори когато интересите на детето могат само потенциално да се засегнат, без да е необходимо дори то да е страна в производството – например при делата за развод. Детето е личност, която има своите права, интереси, чувства, очаквания и т.н. и е необходимо те да бъдат адекватно защитени.
В наказателния процес например, законът изисква разследващите органи да имат специална подготовка, а съдебните заседатели, които винаги участват в такъв тип дела, да бъдат педагози или психолози. За съдията обаче не е предвидено никакво изискване за специализация. Наивно е да се смята, че интересите на подрастващия трябва да са защитени по време на цялото производство, но решението да бъде взето от съдия, който да не може да разпознае специфичните потребности на детето.
- А какви проблеми се появяват с участието на децата в гражданските дела?
- По гражданските дела проблемът е дори по-задълбочен. Реален пример от практиката ми – дете е настанено в специализирана институция, тъй като майка му трябва да се лекува. След успешно лечение майката иска връщане на детето, като данните на социалните работници и вещите лица сочат на пълен родителски капацитет – майката успешно е преминала лечението си, осигурила е самостоятелна стая не детето вкъщи, доказва и доходи над средните за страната. В хода на производството обаче детето се изслушва от съдията и заявява, не би се върнало за нищо на света при майка си, като твърди, че се чувства много по-обгрижено и защитено в институцията, в която се намира в момента.
Тук правните въпроси по делото приключват – съдията трябва да реши дали да върне детето при майка му или да го остави в институцията. Тук водещ е интересът на детето, който обаче не винаги съвпада с неговите желания. За да се разреши правилно този казус, съдията следва да притежава знания и в областта на социологията, психологията, поведенческите науки.
- На международно ниво отдавна са поставени условия за съдиите, които гледат дела с участието на деца, защо у нас чак сега се заговаря по тези въпроси?
- Добрата новина е, че развитието на детското правосъдие е сред приоритетите на съдебната реформа. От края на миналата година в Министерството на правосъдието започна проект за въвеждане на специализирани съдебни състави за разглеждане на дела с участието на деца. Този проект обаче обхваща само малка част от съдилищата, а освен това трябва тепърва да се помисли по какъв начин делата ще се разпределят само на специализирани съдии, за да се спази принципът за случайно разпределение. Не без значение е и въпросът по какъв начин ще бъдат поощрявани съдиите, за да запазят специализацията си при последващо повишение или преместване.
В интерес на истината, българският Върховен съд, с две постановления – № 1/1974 г. и № 6/1975 г., е отредил водещата роля на детето и неговите интереси във всички производства, които могат да го засегнат по някакъв начин. Още тогава се е заговорило за специализация на съдиите, като съществен елемент при работата по дела с участие на ненавършили пълнолетие. За съжаление, до настоящия момент, тези препоръки не са намерили отражение в практиката.
- От старите статии в "Съдийски вестник" разкрива ли се как съдиите от преди близо век са гледали на своята независимост – занимавал ли ги е този въпрос, над тях също ли е имало натиск?
- Определено има какво да се научи от старите материали. Точно затова както в "Съдийски вестник", така и в сайта на Съюза на съдиите, поддържаме архивна рубрика, в която публикуваме стари статии.
За мен впечатляваща е общата насока, в която съдиите от началото на XX в. са разбирали независимостта – не като даденост и дори не като необходимост, а като гаранция за справедливост на осъществяваната от тях дейност.
Прави впечатление също и желанието принципът за независимост да бъде популярно обяснен с препращане към основни демократични ценности.
- Какво означава съдийски манталитет – как си представяте, да го наречем, истинският съдия?
- Истинският съдия не е митична фигура, за да е необходимо да си го представяме. Образът на истинския съдия, този, който носи това призвание в себе си, е ясно разпознаваем в голяма част от колегите. Това са умни, честни и упорити хора, които обичат професията си, упражняват я с удоволствие и отговорност, и знаят, че обучението на съдията продължава през целия му живот.