препечатваме интервюто на Велислава Попова с програмния директор на БИПИ, Христо Иванов от dnevnik.bg
Христо Иванов е програмен директор в Българския институт за правни инициативи (БИПИ). Почти всяка вечер може да го видите на протестите. В началото е около фонтана пред Президентстовото. Затова избрахме да се срещнем за разговор там, но през деня и да обсъждаме не за голямата му тема и специалност - политики и реформи в съдебната система, а случващото се в момента, причините, ефектите, както и Харта 2013.
Повече от 20 дни, хиляди хора протестират срещу правителството "Орешарски". Управляващите ги квалифицират като малко хора в София, недостатъчно и т.н. Вие сте сред тези, които вярват, че малки групи хора могат да променят нещата? През последните години обаче, тези малки групи не можеха да направят промяна, т.е. вместо те да се разширят те се капсулираха, оставаха изолирани. Има ли някаква разлика сега и каква?
- Има важна разлика. До сега тези малки групи бяха обърнати навътре, анклави на хора, които се изолираха от социалната среда или просто емигрират. Елемент от това беше дълбоката деполитизация, отвращение от ангажирането с обществени каузи и активизъм, аксиоматизация, че всичко е за пари и се свежда до това, кой ти плаща. Всъщност ние лишихме политическата система от гражданската си енергия между изборите и обезкървихме всички партии, които имаха шанс да станат нормални. Така, и политическата система, и отделните институции бяха окупирани трайно от субекти, които черпят сила не от гражданите, а от паразитиращото задкулисие. Това с особена сила важи за съсловията, от които най-вече зависи опазването на обществения интерес – нас юристите и вас, журналистите. Безразличието и примирението в името на имагинерен личен комфорт са основна причина за пълзящата корупция. Изглежда обаче, че това се променя. Хората откриват, че е хубаво да си активен, че всъщност не е толкова трудно да променяш средата около себе си, да наложиш своя отпечатък, да разшириш своя анклав до цялото. Че това носи удовлетворение. Това е онзи инстинкт за живот, който единствен може да промени страната ни. Мисля, че имаме безпрецедентна възможност да обърнем хода на развитие на България. Виждам, че се формира онази критична маса (което винаги значи добре мотивирано малцинство), която може да отключи тази промяна. Така че, само от нас зависи дали ще успеем. Но аз вярвам, че България има много по-голям потенциал, от това, което страната постига в момента. Това усещане е една от големите емоционални стихии на протеста - преживяването, че ни е хубаво да сме едно и то тук, в България, а не на "Терминал 1" или Терминал 2". Просто трябва да намерим начин да активираме трайно този потенциал.
Какво е личното Ви обяснение защо точно назначението на Делян Пеевски отприщи този процес?
- Мисля, че става дума за късо съединение между две тенденции. От една страна, управлението на ГЕРБ със своята примитивна бруталност направи механизмите на олигархията твърде видими – и в медиите, и в съдебната власт, и в прегазването на закона, и в задушаването на частната инициатива. Стана невъзможно да си затваряме очите - дори у нас, дори за тези, които до последно мижаха с отчаяно старание. От друга, през тези години си проби път тенденция на гражданска активизация и политическо осъзнаване. За протестите най-важен е прецедентът на природозащитното движение. Една шепа активисти в продължение на десетилетие показваха как може да се отстояват "абстрактни" каузи като съхраняване на биоразнообразието и възможността да се докоснеш до дивата природа за нашите деца и внуци и защо е важно да се прилага законът въпреки моментната и късогледа "целесъобразност". Те успяха да докажат, че съпротива е възможна, изработиха култура на протест. Имаме лабораторен пример за това как в малка група се селектира щам, който после изведнъж става много "заразен". А нищо не е така заразно като гражданската храброст.
В този смисъл, много важни са и други групи, които се активизираха – учени, журналисти и особено съдиите. Каквито и да са разликите между тези съсловия, както и между отделните протестни вълни от последните години, те имат една обща черта: борбата срещу безправието и заграбването на публичните ресурси и институции от олигархията.
Когато новото управление се опита да презареди същия модел – отново с акомпанимента на "Атака", отново концентрирайки огромна репресивна власт в една безконтролна служба, отново погазвайки всички процедури и елементарното приличие, отново давайки всичко на една медийно-банкова групировка, това детонира сместта от нетърпимост и гражданска активизация. Самата фигура на г-н Делян Пеевски, чиято публично известна "кариера" олицецтворява целия олигархичен модел, изигра не малка роля. Точно както Цветан Цветанов се превърна в емблема на управлението на ГЕРБ преди това (отразяван до премала от медиите на г-н Пеевски).
Първоначалната реакция на управляващите беше - буквално за 24 часа се взе решение, което да отговори на исканията. Но повече от две седмици по-късно няма друг ефект, какви са рисковете пред протеста, кое би го направило успешен и кое не?
- В момента протестът се е фокусирал върху искането за оставка на кабинета "Орешарски". И това е въпрос на налагане на най-елементарно приличие: за престъплението да опиташ да презаредиш бруталната доминация на олигархията, и то с такава наглост, последицата може да е само тази. Но има един важен акцент - скандиранията, характеризиращи протеста, са две "оставка" и "мафия". Съединени, те образуват "оставка на мафията". В този смисъл, протестът е за много повече от оставката на фигуранта Орешарски. И точно от тази гледна точка, той е особено успешен.
Управлението на България в последните години изглежда е вариация на един и същи модел. Има ограничен кръг играчи, които "държат" основните приходоизточници – както съответните легални сектори (енергетика, здравеопазване, инфраструктура, еврофондове и пр.) така и криминалните (измами с ДДС, контрабанда, наркотици и пр). Всяко "правителство" всъщност е формула на компромис между тези играчи – едни трябва временно да намалят нормата си на "печалба", други – получават някакви бонуси. Ако това включва някакво увеличение на парите във фиска – една или друга електорално-феодална група получава нещичко, реализират се някакви "външнополитически приоритети", евроатлантическите и евроазиатските партньори удовлетворяват накакви свои претенции. Този модел изисква брокер, който със смесица от близки контакти и заплахи ("мачлета", игри на карти, общи членства в тайни братства, споделени любовници, средства за шантаж, контрол върху репресивния апарат и пр.) налага моментния баланс на интереси между играчите. С времето и обстоятелствата този баланс се разпада и управляващата гарнитура се подменя.
Законът, държавните институции, медиите са само подръчни средства. Олигархията е форма на алтернативна социална организация, мимикрираща под формата на нормативен и институционален ред на държава членка на ЕС. Наред с "големите риби", членове на тази втора мрежа са и всякакви необходими обслужващи я фигури – министри, депутати, съдии, прокурори, медийни и PR босове, чиновници, полицаи, митничари, тартори на ромски махали, компаньонки, артисти (олигархията има своите значими естетически потребности). Всички те знаят на къде духа вятърът, на кого всъщност се подчиняват, какво се очаква от тях, къде да не се бъркат, кога да извърнат очи. И кротко чакат да бъдат възнаградени за това.
В този модел гражданите са излишни - миманс за изборния ден (отпуснат им е и един ден за размисъл). С настоящите протести, обаче, те се върнаха на политическата сцена изневиделица и с десет-хиляден ъпъркът нокаутираха миропомазания брокер на поредното олигархично презареждане.
Фокусирани върху скалпа на г-н Орешарски, не бива да забравяме този свой първоначален и привидно лесен успех, защото в него има повече от простото предотвратяване на едно нагло действие. Гражданите нанесоха зашеметяващ удар по цялата система. Олигархията се крепи на убедеността на всички свои членове, че тя е всесилна, че каквото се каже от лидерите й – то е законът и то неотменно става. Днес тази вътрешна спойка е разклатена и всички – от шофьора до олигарха – почват да имат "едно на ум", да са несигурни един в друг, да си оставят резервни изходи. Точно така се е разпаднал не един политически режим.
Така че успехът на протеста е в това – да продължим осъзнато своята гражданска активизация, заедно и по отделно, и да не изпускаме от очи голямата си цел: последователната демафиотизация на всички обществени сектори.
Общото в момента е оставка и бързи избори, каква е вашето лично искане и прогнозата какво ще се случи?
- Пак казвам, на ниво справедливост и съразмерност, решението е оставка. Тя се иска по безпрецедентен начин, който вече променя из основи политическата ситуация. Въпросът е как най-бързо и ефективно тази промяна в сигуацията да кулминира в избори, които наистина да въплътят една различна политическа реалност. И тук става дума за много повече от техническата промяна на изборните правила или дори от възникването на дългоочквания "реформистки блок".
Аз излизам на протест най-вече заради едно обещание, което вярвам, че си даваме с всяка крачка по жълтите павета: Че няма да забравим срама от това до къде оставихме да бъде докарана страната ни, нито вътрешното освобождение от това да прегърнеш кауза в общ интерес; че не просто няма да мълчим и извръщаме лице в примирение, а ще реагираме на всяко беззаконие и заграбване на общото благо; че не просто всички ще гласуваме, но и че ще изберем своя партия – която и да е – и ще й дадем гражданската си енергия; че няма да я оставим да се продаде, понеже няма пари, а ще бъдем нейни активисти, ще направим кампанията й със собствени сили – сред познатите си, във "Фейсбук", както можем; че повече няма да се приберем, а както и във всеки от тези двадесет дни ще бъдем промяната, която искаме да се случи на България.
В този смисъл, работата ни тепърва започва.
Харта 2013, която беше публикувана преди две седмици част от тази работа ли е? Тя предизвика разнопосочни реакции. Може ли да разкажете повече за нея, как се събраха хората, които я подписаха първоначално, каква й е целта?
- Може би първо трябва да започна с какво тя не е.
Хартата няма за цел да се превърне в партия или в организация. Тя няма и претенцията да говори от името на протеста. Всеки от подписалите хартата говори за себе си и единственото, което ни обединява е припознаването в един текст. Това е реакция на протеста, но не повече.
В момента имаме две кризи. Едната е по-очевидната и по-належаща и това е моментната политическа криза. Имаме и друга криза, и тя е много по-дълготрайна. Правовият ред е в състояние на срив, институциите са в плен на нелегитимни интереси. Осъзнавайки цялата сериозност на тази дълбока криза, сме обсъждали с много хора, че е необходимо не просто да мислим какво трябва да се случи сега в хоризонта на тези дни и тези месеци, а трябва да започнем да работим по формулиране на по-дълбок поглед. Накрая в един колективен и доста спонтанен процес това доведе до създаването на този текст. Непосредствената ни цел е да поставим демафиотизирането на държавата като нова национална цел и основен политически въпрос.
Тоест това е по-скоро паралелен процес, в който темата и задачите да се сложат под прожектора и да се намерят хора, които да помагат?
- Да, усилено работим по съставянето на екипи от признати специалисти в различните области и скоро ще обявим следващи стъпки по набелязаното в Хартата. Това е неформален процес на консултации с експерти и представители на различните съсловия.
Когато съставяхме Хартата, бяхме вдъхновени от една мисъл на Паточка, че подобни граждански действия са въпрос на дълг към самия себе си, но не съм си мислел, че ще видя толкова много хора да я прилагат на дело. Трябва да кажа, че готовността на хората да се включат, да се наемат със значителен труд на абсолютно доброволни начала, знаейки, че ще бъдат обругавани от всички възможни страни, е наистина забележителна. Няма претенция да бъде казана "последната дума" в дадена област или заключенията да ангажират някого. Напротив – те ще тежат само толкова, колкото е тяхната убедителност и аргументираност и ще бъдат полезни дори и ако само дадат начало за един по-сериозен разговор за това как да демафиотизираме държавата си, а това вече се случва.
Т.е. накрая ще има идеи, които вече ще си търсят носители - примерно за законодателни промени?
- Опираме се на опита си от работата в съдебната система, където работим по очертаването на конкретните модели на ограничаване независимостта на съда и по набелязването на систематични мерки за тяхното премахване.
Защото оказването на неправомерно влияние върху едно или друго решение на съда не е въпрос на някакви прости и спонтанни действия. Става дума за една сложна и доста фина машинария, чието обезвреждане изисква доброто познаване на устройството й и детаилен план за действие. По същия начин стоят нещата в другите сектори – там има много специфични механизми за корупция и изземване на публичната власт от нелегитимни интереси. За обезвреждането на тези адски машини трябва да се съставят специфични пакети от мерки, основани на конкретното им "картографиране". Искаме да опитаме да изработим оценка на конкретното състояние на няколко ключови според нас сектора и да разработим пакет от взаимосвързани мерки за тяхната демафиотизация. Това е доста амбициозно усилие и то ще отнеме известно време.
Другата тема, която върнаха протестите е за т.н. "българско дясно"? Според едни умря, според други пак ще се възобнови, според трети все още не си е изпълнило потенциала и сега се готви нов реформаторски блок?
- Съмнява ме, че понятията "ляво"- "дясно" са особено полезни за ориентация в настоящия момент, въпреки засилващите се опити за тяхната експлоатация от бранителите на линията "Пеевски" в БСП и онези, които се надяват на възкресят "марката СДС" в полза на ГЕРБ и същата тази линия "Пеевски" . Ние трябва да си преосновем държавата, да я освободим от тази олигархична машинария и тогава да можем да спорим дали да я употребим по ляв или по десен начин.
В "дясно" имаме патологичната тъкан ГЕРБ, което не е нито партия, нито дясно, нито собствено политическо явление. В "ляво" е БСП, която запазва белези на партийна организация, но е вцепенена около травматичното нежелание да назове ясно миналото или да погледне в бъдещето. Това превръща столетницата в коалиция между "червени" олигарси, грижещи се за собственото си бъдеще с десни мерки и членска маса, която настоява да живее в миналото.
Поради пълната катастрофа на "дясното" там е по-лесно да възникне нов политически проект и е много радостно, че той се идентифицира именно като реформистки и анти-мафиотски. Остава и да намери формулата за обединение, която да направи тези заявки убедителни и да се постави в услуга на гражданите, а не на партийните номенклатури. Не бива да забравяме обаче, че е също толкова важно подобни процеси да се отключат и в "ляво".
Преструктурирането на политическата ни система ще мине по разделителната линия на въпроса за това кой има ясен план за демафиотизация и лице да иска доверие за изпълнението му. Това няма да стане в зависимост от това как се идентифицира дадена партийна върхушка. Няма да се определи и от това дали ЕНП или ПЕС ликвидират вярата ни в Европейския проект като безпринципно припознават една или друга нашенска шайка.
Кой е любимият Ви лозунг/рефрен от протестите?
- "Фалит на мутрокрацията"- видях този транспарант в началото на площад "Народно събрание", осветен в жълто от залеза в гърлото на "Царя". Това беше миналото лято и ми напомня, че различните протестни вълни са част от един процес на гражданско пробуждане. Знам, че истинският му размах тепърва предстои.
