И тъй най-сетне изборите са на хоризонта!
Парламентът e в кома, Орешарски готви оставка, Станишев напуска, "Южен поток" аха да бъде поставен под контрол, Цветан Василев и Пеевски се хванаха за гушите и всемогъщата КТБ е в руини, медиите бухалки са в гърчове, Борисов някак не успява да влезе в ролята на спасител...
При всички тези обрати обаче това, което липсва, е перспективата за реална промяна. Все по-ясно е, че никой от големите играчи не си поставя подобна цел. Всичко се свежда до борбата на онези, които искат да минат в по-добра позиция, с онези, които опитват да оцелеят, но единствено и само в рамките на настоящия модел. Парламентът се разпуска не защото това беше поискано от гражданите, а защото в задкулисието се договориха нещо и трябва да го валидират през урните. Очевидно е, че изборите не са стъпка към промяна, а мероприятие по укрепване на статуквото и ще бъдат проведени при условията на правилото, че при промяна на местата на събираемите на политическото уравнение крайният резултат остава неизменен.
Не толкова очевиден е един друг проблем:желанието на обществото за промяна е лишено от конкретно съдържание.
Без ясното дефиниране на целите на реформите и без осигуряването на осъзната подкрепа от достатъчно широк кръг граждани за тях, цялото говорене за промяна на статуквото остава просто емоционална хипервентилация. Големият ни проблем е не, че бенефициентите от статуквото не искат да го променят, а че обществото се намира в идеен вакуум, който го прави безсилно.
Това е причината днес идеите за промяна да се изчерпват с циклене в порочни кръгове в рамките на същото това статукво: "всички срещу комунягите" , "никой с ДПС", "всички десни - в един кюп","да спрем Борисов на всяка цена", "дясно управление без Цветанов", "Нова левицо, излез от килера!", "голяма коалиция като в Германия и ЕП" и многократно доказания нонсенс "дайте нови лица!".
Периодично се призовава за приемане на нова конституция. Разбира се, отделни промени в конституцията са необходими, но изработването на изцяло нов основен закон е нещо съвсем различно. Без конкретна обосновка защо се налага това подобни призиви са просто спекулация с форма без съдържание. Тази риторика се практикува от добронамерени политици, търсещи завладяващ политически образ, който кратко да опише идеята за управленска трансформация и да им спести сериозния труд, необходим за привличането на подкрепа за реално необходимите, но скучновати технократски мерки. Но истинска изгода от това опаковане на промяната имат онези, които знаят, че влизането в мащабния реалити формат "народът пише конституция" е нещо абсолютно различно от необходимите мерки и ще е равнозначно на политически и институционален рестарт, след който естаблишментът почва "на чисто", а гражданите "от нулата" точно както в 89-91 г.
Напоследък се появи нова мутация на идеята за смяна на конституционния строй - въвеждане на президентска република. Поредните магьосници от О.З. се готвят да повторят успеха на сюжетите "завръщането на наследника от Мадрид" и "здравата ръка на главния секретар" във вариант "шаячната правда приема политическа плът във вид на цар-президент Ивайло" и отново да забаламосат населението с нова доза лична харизма и надпартийност, зад чиято димна завеса толкова удобно се правят корупционни сделки и коалиции.
Разбира се, най-сигурната застраховка срещу кристализация на реална идея и воля за реформа е кавалкадата от ГМО-медии и "нови" политически проекти.
Тяхната роля е да довеждат всяка идея за промяна до тотален абсурд да изпускат парата на недоволството в свирката на кресливите си изцепки и просто да запълнят общественото пространство с отблъскващи профанации, от които не остава нито място, нито желание за съдържателен дебат. Край тъч-линията, както винаги, загряват поредните нови националисти, свежите "проекти" на шоумени и спортисти, тихо се трупа ресурс в създаването на "евразийска" политическа ниша...
Класическата ленинова дефиниция "управляващите не могат по новому, а управляваните не искат по старому" е превърната в парадоксална рецепта за стабилност на статуквото във вариант "онези, които не желаят по старому, не могат да формулират как да стане по новому, а онези, които желаят да карат по старому, постоянно произвеждат фалшиви предложения за по новому". Всъщност, може да се каже, че т. нар. преход е една перманетна пред-революционна ситуация, при която от идейния вакуум и постоянно нагнетяващото се усещане за фрустрация с помощта на медийни и политически ГМО-та се произвеждат и поддържат декорите, зад които олигархията поминува комфортно вече 25 години.
В политиката има просто правило: не можеш да гласуваш за нещо, което не можеш да опишеш, и не можеш да очакваш управляващите да свършат нещо, което не си готов да отстояваш лично и ежедневно. Разбира се, хората постоянно опитват да направят точно това и постоянно биват мамени. Трябва да си дадем сметка, че ако изобщо искаме някаква промяна на това статукво, трябва да се фокусираме върху изработването на конкретна програма за реформи, осигуряването на достатъчно широка обществена подкрепа за нея и налагането й като политически дневен ред. Ние, гражданите, просто защото няма кой друг. Само въоръжени с такава ясна програма ние ще можем да разпознаем подходящите си политически представители, ще можем да ги контролираме и да им даваме ефективна подкрепа, за да се справят.
Вълните на гражданско пробуждане от последните няколко години отвориха достатъчно големи пукнатини в статуквото, които позволяват да започнем да се ориентираме добре в направата му. Но и
играчите на статуквото разбират това и енергично подновяват декора, замазват открилите се факти, подменят фигурантите и усвояват все нови и нови техники на манипулация и пропаганда.
Шанс за поставяне и на ясна диагноза и обединение около програма за реформи има, но той ще бъде кратковременен и ако не го уловим сега, е възможно да чакаме цяло поколение за нов.
Общият знаменател на всички протести, скандали и кризи от последните години е въпросът за управлението на страната: как се идва на власт; как се изработват решенията; и как и от кого се упражнява властта.
Днес съществува доста широко споделено, макар и не достатъчно артикулирано усещане за необходимостта от сериозна промяна в начина на управление на държавата. Дори да вземем банковата криза от последните дни, в нея по общо мнение се разкрива не проблем на икономическата и финансова база, рефлектиращ в обществено-политическата "надстройка", а обратно – кризата всъщност беше предизвикана от дългогодишно натрупване на злоупотреби с власт и на обществено недоверие в институциите. Макар и банковата система да беше овладяна, причините за кризата продължават да съществуват и могат във всеки един момент да избият в един или друг сектор.
В този смисъл, бихме могли да кажем, че България е в криза на управленския модел, която се изразява във все по-явна заплаха от верижен институционален срив.
Следва, че необходимата програма от реформи трябва да е фокусирана върху политическата система, основните институти на демокрацията, институционалния и правов ред на страната. Тя е условие за възможност на всички останали необходими реформи на отделни икономически и социални сектори.
На първо приближение най-ефективният начин да наречем необходимата промяна в начина на управление на България е "процес по депеевизация" (като ползваме името, с което г-н Пеевски е известен сред някои избиратели и освен благозвучие постигнем необходимото отграничаване между конкретното лице и обобщения политически феномен). Независимо от конкретиката на неговото издигане и силите, които може реално да стоят зад него (Доган, ДС, "руснаците"...), почти всичко, което знаем за механизмите на днешния олигархичен модел, се пречупва в публичния образ на г-н Пеевски.
Последните събития показаха и друго: падат правителства, парламенти си отиват, лидери на основни политически сили слизат от сцената, но г-н Пеевски остава.
Той се оказа по-важен дори от считания доскоро за негов ментор г-н Цветн Василев и неговата КТБ. Нещо повече - повечето ни политици очевидно се боят дори да споменават неговото име и изправянето им пред необходимостта да отговорят на простия въпрос дали възприемат депеевизацията като основен политически императив и в какво конкретно предлагат да се изрази тя - е прост лакмус за реалното отношение към днешното статукво.
Диагнозата "пеевизация" обобщава няколко широко разпространени патологични феномена:
- Поставянето в зависимост на държавни институции (прокуратура, съдебна система, независими регулатори) и поддържането им в режим на дистанционно ръчно управление - изключване в полза нашите и задействане като бухалка срещу който трябва:
- Обсебването на политическата система (партии, парламент, кабинет) чрез непрозрачност, злоупотреби с партийното финансиране, скрит лобизъм, порочни назначения, търговия с влияние, механизми за контролиран вот;
- Практическото експроприиране на законодателния процес (чрез неспазване на гаранциите за прозрачност и обществено участие) и поддържането на система от празнини и вратички в законодателството, която заедно с обезсилените институции оформя задкулисния хабитат на олигархията;
- Подчиняването на частни интереси на държавната политика в цели икономически сектори (напр. енергийния или банковия), вкл. работата на съответните "независими" регулатори, управлението на дружествата с държавно участие и на процедури като възлагане на обществени поръчки или решенията къде да се влагат средствата на държавните дружества до степен на директна заплаха за националната сигурност;
- Корумпиране на службите за сигурност чрез поддържането им в зависимост от политическо влияние и различни вътрешни групировки и околни мрежи;
- Задушаване на свободата на медиите чрез система от изкривявания на конкуренцията (на ниво разпространение, достъп до публично финансиране, ценообразуване), непрозрачна собственост, корупционни модели на непазарно финансиране, практическо унищожаване на гаранциите за независимост на отделния журналист (граничещи с ликвидиране на професията като такава).
На база на тези диагнози може да се формулира и списък от минималните задачи на промяната на това статукво:
- Политическата система: изсветляване на финансовите потоци, свързани с политическа дейност; демократизация на вътрешнопартийния живот и гарантиране на ясната отговорност за решенията; регулация на лобизма; модерен законодателен процес; продължаване на реформите на изборните правила.
- Независими контролни органи и регулатори: засилване на правомощията им; въвеждане на единен минимален стандарт за прозрачност и обществен контрол при избора на членове на ръководствата им (т.нар. борд по назначенията), така че да се гарантира провеждането на проверка за корупционни и други обвързаности и да се установява наличието на компетентност и лидерски качества на кандидатите.
- Администрация: последователно изграждане на реално независима, професионална, стабилна и мотивирана да брани обществения интерес държавна администрация; позитивен подбор чрез реални атестации; проверки за наличието на конфликт на интереси и корупционни фактори.
- Служби за сигурност: преосноваване и очистване на българската разузнавателна общност чрез превръщане на предоставянето на достъп до класифицирана информация и атестациите в реален инструмент за позитивна селекция и въвеждане на реални периодични проверки за корупция и лоялност; изчистване на профила и структурата на различните служби от сектора и поставянето им под реален обществен контрол.
- Съдебна система: довършване на реформата на съда с фокус върху гарантирането на независимостта му от политическо, административно и икономическо влияние; започване на реформа на прокуратурата, така че да имаме обществен контрол върху работата на главния прокурор и реална професионална независимост и отговорност на отделните прокурори (вместо пълна безотговорност на главния прокурор и поставяне на редовите прокурори в положение на членове на тоталитарна секта); преструктуриране на Висшия съдебен съвет (разделяне на съдии от прокурори и др).
- Медии: прозрачност на собствеността и публичното финансиране; гарантирана свободна конкуренция при разпространението и продажните цени; гаранции за професионалната независимост на отделния журналист.
- Хоризонтални: пакет от приложими за всички области анкикорупционни мерки и мерки за радикално повишаване на прозрачността на управлението.
Тези примерни формулировки трябва да се уточняват, допълват и конкретизират. Важното е да разберем, че ако искаме на изборите да можем да гласуваме за реална промяна, ние – граждани, журналисти, активисти - трябва да принудим политическите сили да проведат кампаниите си на този терен: да формулират своите програми за депеевизация и да ни убедят, че точно те са в състояние да ги проведат.
При това никога не бива да забравяме, че пеевизацията освен метафора е и само последица.
Ако оставим столичните драми и се вгледаме в трагедията в "Аспарухово", ще видим не само че във Варна имената на олигархията са други, но и че изключването на правовия и институционален ред започва на ниво спонтанни битови коалиции за прескачане на държавата. Критични маси от нас ежедневно избират да не прилагат правилата и да не изискват тяхното спазване от околните. Това именно създава средата, в която институциите с незабележима лекота спират да обслужват обществения интерес и се пълнят с хора, които променят предназначението им в частни корупционни предприятия, спогаждат се със съответните по-силни корупционни играчи нагоре по властовата хранителна верига и така от дерето в "Аспарухово" до Конституционния съд се суспендира публичният ред и държавата се мафиотизира.
Пеевизацията - или ТИМархията – възникват в така създадените празнини в държавния ред. Естествено – веднъж закрепили се, те правят всичко, за да ги разширят и да не позволяват процеси на възстановяване на законността. Все пак отбелязването на кое е първопричина и кое – следствие има значение, ако искаме да сменим не само емблемите на патологията, но и да я изкореним трайно. Защото, ако просто разрушим хабитата на това поколение от българската олигархия, но оставим институционалния вакуум, не след дълго в него ще изникнат нови корупционни мрежи – вероятно по-приспособени и умели.
От тази гледна точка еднократни мерки или един управленски мандат няма да бъдат достатъчни.
Дори от изброеното по-горе е ясно, че е нужна дълбока социална оран. Например каквито и промени в регулацията на собствеността и икономическата дейност на медиите да направим, ако журналистическото съсловие не се пробуди за реална саморегулация, съвсем скоро ще се окажем в изходна позиция. По същия начин - съдебна реформа, която се изчерпи с някакви формални структурни промени, но не е придружена със сериозна промяна в моралния климат в съдийската и прокурорската съсловни общности, ще бъде най-много моментен успех.
Всъщност става дума за това, което на английски се нарича nation-building -строеж на държава. Процес на планомерно изграждане на държавните институции и поставянето им в среда на постоянна гражданска активност. Подобно усилие изисква критична маса от граждани, обединени около една дългосрочна и достатъчно подробна визия за това как конкретно си представят българския модел на нормалната модерна държавност. Изисква и осъзната инвестиция в процес на дългосрочна трансформация на всички нива.
Така че големият въпрос на промяната е, не просто как да реформираме управлението днес, а как да започнем да градим работеща държава.
Има ли сред нас достатъчно граждани, готови да започнат този разговор и да намерят формата, в която да станат гръбнак на един дългосрочен обществен консенсус за последователен nation-building.
Но при всички положения депеевизацията би била едно добро начало!
