Публикувано във въпреки.com

„Ние сме изключителни езичници и трябва да си даваме сметка за това и същевременно нашият проблем е друг – възможно е да сме неверници, езичници и пак това да функционира по някакъв начин. Разпадът на връзките на възможността да имаш доверие към хора, които не познаваш и не са от твоя кръг непосредствено, от твоето семейство е най-страшната чума, която ни преследва. Ние не можем да се разберем”. Това е тъжната констатация на Христо Иванов, програмен директор на Българския институт за правни инициативи.

Откъс от разговора с Христо Иванов можете да чуете тук

Казва го в края на нашия разговор, в който сме говорили за съдебната система, за съвестта, за опита на обществото и на конкретния човек. Започваме с финала му, защото в него имаше поглед назад във времето, а и надежда към бъдещето. Христо дава и конкретни примери за нашето си житие-битие. Припомня си как в един вход на жилищен блок крушката в асансьора е намазана с грес, за да не бъде открадната. „Това за мен остана емблема на нашата неспособност, дори в рамките на един вход да се разберем, че всички имаме интерес тази крушка, която струва някакви стотинки да седи там и да не я крадем. Тази неспособност най-елементарни неща да договорим помежду си, да ги спазваме и да си имаме доверие /това се нарича социален капитал в политическата теория, това ни е големият структурен проблем/, той е придобит,  не ни е вроден. Като отидеш във всяко село има църква, построена в недрата на една чужда държава, която ние описваме като възможно най-мракобесната. Те са събрали пари, поръчали са на едни майстори, тези майстори са дошли от не знам къде си и са построили тази църква и тя седи. По същия начин са строили и читалище и училище. По същия начин в България са възникнали институции преди да има държава – възникнало е Книжовното дружество, движението за църковната борба, възникнала е стандартизацията на българския книжовен език. Под тази чужда власт хората са могли да се събират и да бъдат заедно, много повече, отколкото днес могат. Когато трябва да е било много по-трудно, защото ние че сто казваме,  че Източното православие, Византия – са влиянията. Това били неща, които ни правели генетично неспособни да живеем заедно – не!

Не, ние не сме генетично неспособни.
Няколко поколения назад, като погледнем хората са могли. Не е разказана историята на българското кооперативно движение преди 9 септември. Погледнете София – това което станало при бомбардировките – съюзи, спомагателни каси, професионални организации, читалища, помагали са си, строили са заедно… Тези институции, които са се създавали отдолу нагоре – това е било едно общество, което е било съвсем различно от това, което сме днес. Доколкото е имало някакво обществена съпротива против репресията и депортирането на българските евреи и тя  идва от тези същите капиляри. Ето това е нашият проблем – как да ги възстановим, способни ли сме. Трябва да се върнем към корените си и към това, което сме били. Пък после да мислим колко сме езичници и колко сме…какви сме”.

На пръв поглед тези негови думи, като че ли са извън професионалния му обсег на юрист, ангажиран от години със съдебната реформа. Но това се корени и във възпитанието му, както сам споделя, е получил доста религиозно възпитание от леля си която го е възпитавала била много религиозна. В  края на 70-те и началото на 80-те години това не е било толкова просто… Познавахме го от малкото му, но много смислени и конструктивни участия в медиите по проблемите на съдебната система. Наистина един почтен и професионален глас. Били сме заедно на антинацистки митинги и протести, без да се познаваме, но заедно. И ни срещна общият интерес към познание за паметниците на християнството в един път из Пелопонес, Гърция, а след време се оказа, че почти по едно и също време сме оглеждали църквата „Света Петка” в Брезник. Но това е друга история за приятелството, което сбира хора, които почти не се познават…
„Първо ме приеха в Богословския факултет, където учих една година, но исках да следвам право, опитвайки се да имам една по-здрава професия. Кандидатствах пак и влязох право СУ. Във втори курс 1996 г. започнах да си търся някаква работа, видях обява на някакви американци, които се занимават с правна реформа и търсят помощник, разказва за себе си Христо Иванов и продължава: „Кандидатствах и ме взеха. Много се учудих, аз бях само втори курс студент – какви заложби са видели в мене. Американецът, с когото почнах да работя беше страшно интересен човек и ми остана много добър приятел, макар и да е от много години в Америка. Аз нямаше какво да напиша в СВ-то си тогава, освен, че съм бил една година в Богословския факултет. Точно това му станало интересно на Глен, защото той бил убеден, че идвайки отвън трябва по друг начин да се включи в този културен контекст и трябва по друг начин да ги включи в цялата картина, а не да каже това работи в Америка и трябва да го пльокнем тук. И затова решил, че човек, който е бил в Богословския факултет е перфектният посредник за тия пластове.

Дали бях перфектен посредник не мога да кажа, но станахме големи приятели. И оттогава аз започнах да работя в тази област с американците. Това беше една програма на Американската асоциация на юристите, т.е. това е най-голямото професионално обединение на юристи в САЩ и в света по брой”, уточнява Христо. Дообяснява, че през 1989 г. са решили в техния си мисионерски дух, пионерски незагиващ у тях да изпращат доброволци юристи, американци тук, с което да подпомагат своите колеги, където могат в това, което правят. Признава, че за него това е било изключително интересен опит, „защото колкото съм учил българско право, толкова съм учил и от американски юристи”. Образно допълва, че това му е дало много интересен  опит – „двете полукълба, които има моето правосъзнание.  Те сработват понякога много добре, понякога – не толкова. След това те се оттеглиха от България, защото счетоха, че сме вече демократична държава. Но ние с колегите, които работеха там знаехме нещата по-добре и основахме тази организация. Оттогава се опитваме да сме полезни в усилията за съдебна реформа и правна реформа, както и опитвайки се адекватно да ползваме чужди модели на тези неща, които в други демократични системи са доказали, че могат да работят. Усилието да се ползват чужди модели е много интересна школа за мене, житейска”, разширява периметъра на работата си в Българския институт за правни инициативи Христо Иванов.

Но това не го прави безкритичен към идващото отвън, напротив той непрекъснато търси нашите си кривици, а и добродетели. „Крайно време да осъзнаем, че този модел, в който ние битувахме в последните десетилетия на това, че ние ще се подпираме морално, като стандарт, като демократични модели, като ориентири за добро и зло на евроатлантическата общност /цивилизационен избор/, се изчерпва. Ние не може да продължаваме да живеем назаем с чужда съвест някъде локализирана в пространството между Вашингтон и Брюксел, просто не става така. Нещо повече, в момента цялата тази архитектура, която позволява една страна като България, която няма собствен вътрешен държавен гръбнак, защото той е прояден от рак, да се крепи на околните къщи като една прогнила сграда, е поставена под съмнение от това, което се става в Украйна”, отбелязва Христо Иванов и като юрист, и като гражданин.
И обяснява с какво се занимават в Института за правни инициативи. „Това, което правим, въпреки, е да се опитваме някак си да съкращаваме времето. В развитието на обществата достигането до определени консенсуси, до определени споделени разбирания за това какво може и какво не се изисква изминаването на определен път. Този път е скъпо платен във време, в усилия и т.н. Ние се опитваме да видим резултата в по-стари демокрации, да видим как можем да вземем този резултат и да го имплантираме тук, но не просто механично го пренесем, а как бихме могли в по-кратки срокове да извървим този път, но да го извървим по нашата си кал, а не да се правим, че това е 200 годишен британски райграс.  Не! -  тук на софийския чернозем. Това е изключително интересно интелектуално усилие, макар и да ми се иска да се справяхме по-добре.

Например: 2010 година с една стипендия на Фулбрайт бях във Вашингтон за 1 година, където имах възможността да съм стажант в Конгреса на САЩ, да наблюдавам как там се правят назначения. На базата на този опит се опитваме сега да формулираме някакви минимални правила как Народното събрание и изобщо държавните власти взимат решения за назначаване на хора на висши държавни постове. Това е огромна власт. Всъщност начинът, по който се консумира властта, минава  на практика през попълването определени властови позиции.

Въпросът е с какви хора се попълват тези постове и какъв мандат имат те. Дори Бойко Борисов не може цялата власт да концентрира в себе си и му се налагаше да работи чрез други хора…”, иронизира Христо Иванов и продължава с аргументите си. „Либералната демокрация е едно безкрайно приложение на принципа: не всички яйца в една кошница или, както в играта на карти – един цепи, друг раздава, за да не може никога целият властови процес да е в едни ръце – до безкрай се цепи, цепи, цепи. И трите власти са само началото. В една утвърдена демокрация има безкрайни подразделения в рамките на йерархичните нива на една и съща система. Така възниква една цяла периферия от независими контролни регулаторни органи и култура на голямо внимание какви хора се назначават там и по какъв начин става това. Всъщност, това е интимният момент на оплождане на държавата с един или друг начин на употреба на властта. Дали тази власт ще бъде подчинена на обществения интерес, и на елементарна почтеност и професионализъм или ще бъде подчинена на задкулисието на мафиотските интереси. Тънкият момент, в който това се определя са назначенията – човекът с тефтерчето ли ще отиде там или човек, който е доказал, че има гръбнак и характер и може да заеме някаква позиция?  Този въпрос е централен за цялата консумация на властта в България… Затова не може да имаме повече назначения като на Пеевски в ДАНС за 45 минути.  Нито като на Цацаров, без да бъдат дадени ясни отговорите на всички въпроси към него и неговите връзки”. Според него и колегите му на нас ни трябва „Борд по назначенията”, т.е. парламентарно мнозинство, която да каже: ние ще се откажем от властта да можем да назначаваме еднолично всички тези хора на позиции, ще си вържем ръцете с една процедура, която ще направи невъзможни едноличните решения, решенията на тъмно, задкулисните уговорки… „Това е следващата стъпка, по която ние работим – налагането на тази идея,  както имаме Валутен борд, който генерира доверие във финансовата ни система, точно, защото връзва ръцете на политиците и прави нещата максимално прозрачни, така да имаме и система от мерки, които връзват ръцете на политиците да правят назначения и така да върнем донякъде доверието в държавната власт”.  Звучи всичко това почти като мечтание, мислим го заедно, без да го споменаваме. Припомняме си само примери, които ни заливат особено в последните години. Това ни прави и тъжни и яростни, защо ли…? Според него съдебната реформа е процес, който включва две страни. „Това, което ние можем да правим в полето на публичната политика е да променяме норми и да налагаме стандарти, някакви. В този процес се изгражда и обществено мнение, което да застане зад една или друга норма, че така повече не може да се прави. Това е втората част от нещата – да изграждаме споделен опит, вътрешен,  феномен на масовата психология – групов морал. Това са двете неща – важно е във всяка конкретна ситуация  да мобилизираме,  да ангажираме съвестта на правната общност, да си припомняме основния факт на нашата професия.

Средството за упражняване на нашия занаят е съвестта.

Юристът работи със съвестта си, преди всичко. Защото някога не е имало закон и някой е седнал под едно дърво в селото и отсъдил между две страни като е ползвал съвестта си. Така е почнало всичко”. Христо Иванов гледа и на съдебната система като на придобит човешки опит преди всичко като морал и култура. Но и веднага се връща към това, което живеем днес и сега. „Ние знаем много добре, че и най-добре конструираната институция, геният на разрушителния дребен тарикатлък в България може да я разруши, да я заобиколи, прескочи…Така,  че важното в процеса на усилието да градим или реформираме институции,  да се опитваме да правим така, че едновременно и  максимално да променяме и състоянието на общността си. И тук опираме до въпроса: Тези хора не четат ли? Правото по принцип е свързано с много четене, но и важно как подбираш ти на входа тези хора, които стават юристи. Най-забележителното е, че когато говорим за съдебна реформа едно от най-трайно включените елементи на тази реформа е въпросът за юридическото образование. То е в тежко положение, дори много повече от други образователни сектори, които са по отворени за влиянието от чужбина. Правото по естеството си е една котловинна област. В крайна сметка имаме един механизъм, по който съдебната система получава най-добрите от юридическите факултети, а в крайна сметка  най-добрите от юридическите факултети са най-добри в едно – в безкритично наизустяване.  Това, което  най-малко се преподава в юридическите факултети е критичното мислене, първо и второ – въпросът за моралното отношение, за съвестта към една или друга ситуация като източник на твоя професионален ангажимент към резултата на това, което можеш да направиш. Един юрист може да обоснове всеки резултат, фашисткото право го е показвало достатъчно добре – много добри юристи, които правят една формална математика и казват – доказано е, че има едни хора и едни нехора…

Последната гаранция е отвъд правото, тя е вътре в нас.

Тези въпроси в юридическия факултет се докосват само ако попаднеш на читав преподавател, но от програмата  са ампутирани.. Независимостта на съда е лично състояние, тя не е конституционно гарантирано положение…”. Христо като познание е събрал много емпиричен опит и като изследовател, а като задълбочен юрист търси в по-широк мащаб обяснения за случващото се в България. „Погледнете българската прокуратура – каквото и да напише българската конституция,  за някои хора е трудно да бъдат независими. Често се оказва, че българският прокурор често комбинира  максимални нормативни  гаранции за своята независимост и фактическа  принадлежност към   една организация с характеристики на една тоталитарна секта. Има изследвания, които показват, че моралният и психологически климат в българската прокуратура с много свои белези показва такъв тип споделена организационна култура, каквито има в тоталитарните секти.

Това е изключително важен парадокс, върху който трябва да мислим, защото той показва, че писането на неща и публикуването им в Държавен вестник не е реалността, тя става по друг начин – трябва човешко действие. В този смисъл може да се окаже, че до ноември 1989 година сме имали професионално-личностно по-независими съдии и прокурори, отколкото днес. Много дълга е тази тема за историята на развитието, за генезиса на прокурорския и съдийския корпус, как професионално чистките отнеха образованието, как се наслагаха тези ефекти”. Това е не само уж страничният му коментар на въпроса ни тези хора не четат ли, не само юридическа литература, но и философска, и художествена, които дават един друг поглед, една друга задълбоченост на хората, работещи в системата. А ние само се удивяваме, че има осъдени за откраднати 8 лева или няколко кебапчета, а няма за откраднати милиони. И ние тук никога не сме чули за присъда, произнесена на базата на казус,  случил се назад в годините, как го е решил съдът, какъв е натрупаният правен опит, който е памет не само за спазването на буквата от Закона, но и за правната съвест, отсъдила решението.
„На пръв поглед това е въпросът за прецедентното право, за системите, в които прецедентът е източник на правото, както ние бихме казали на технически език. Но всъщност това е въпрос за начин на градене на обществото. Когато обществото има воля, всяко поколение надгражда над предишното – има памет затова какво се е случило. Тогава казусите се ползват като конкретни отправни точки.  Обществото казва има уроци, които ние сме научили и ги помним, защото не искаме повече да ги повтаряме. Когато почват да пишат Декларацията на ООН за правата на човека – ползват обвинителните актове от Нюрнберг. Кондензиран, кристализиран опит, анатомия на злото. Оттук нататък ние трябва да превърнем тези неща в нещата, които повече не трябва да се случват. Да ги корпорираме в тази декларация.  Хитлер премахна доброволното сдружаване и затова ние ще гарантираме свободното сдружаване, Хитлер премахна свободата на съвестта и вероизповеданията, затова ще ги защитим възможно най-силно. Т.е. има един социален опит, който много често минава през юридическо обличане в присъда, на базата, на който обществото помни и се развива. Ние някак си не можем да усвоим този модел, ние много трудно събираме памет за това, което се е случило преди нас. Ние много малко искаме да се занимаваме с този процес на „истина и помирение”, който гради и интегрира обществата. Защото нито може да има помирение без истина, нито истината може да стига само до осъждането. Трябва да се стигне до момента, в който миналият опит  започва да има хуманизиращо въздействие върху общото ни съзнание за самите нас”. И дава конкретен пример със Закона за  досиетата. „Това не е нито моделът на помирение, нито на истината. Казваме, че има едни хора с документи за принадлежност към ДС и отказваме да навлезем в това какво казват тези документи за тебе, какво казват за мен, защото има разлики. Казваме „има принадлежност” и точка. Колко подло се казва „установяване на принадлежност” – хем се слага клеймо, хем като четем мотивите към законопроекта „Законът не е свързан с негативна оценка”.  Брей. Казваме, че режимът е престъпен, казваме, че ДС е престъпна, казваме, че ти принадлежиш на едни престъпен режим и една престъпна организация, но това не е клеймо. Как така?”, пита Христо Иванов. Това е пак нашенско донякъде, уж облечено в законност.

През цялото време на нашия разговор с него откриваме един човек, който не ни говори технократски за съдебната система, бронирана уж със закони,  параграфите им, обременена от зависимости,  а като за сфера на духовност, памет, морал или какво трябва да се случи и защо не се случва. Този глас трябва да бъде чут, едва ли е единственият, все пак не искаме да живеем в пустиня, нали. А има и доброволци, които чистят калта…  ≈

Текст: Зелма Алмалех